Η μητέρα μου δεν είχε ποτέ απατήσει. Ποτέ δεν υπήρξε τρίτο πρόσωπο στον γάμο τους. Όμως ήταν δύσκολος άνθρωπος στη συμβίωση, διαρκώς γκρίνιαζε για τα πάντα.

Η μάνα μου ποτέ не μου изневери.
В брака им не се появи трета фигура такива неща, както се казва, само на кино.
Но беше човек, за когото най-трудното нещо беше да живееш заедно.
Вечно се оплакваше както гръцкото лято от комарите.
Нищо не ѝ беше угодно; ако баща ми се прибираше изморен от работа, тя му казваше, че не помага вкъщи.
Ако пък помагаше, беше все грешно като лошо изпечен хляб.
Ако донесеше покупки от лаϊκή-та, тя го гледаше все едно е донесъл портокали вместо лимони.
Ако не и изневеряваше, намекваше, че „не се държи като истински άντρας.”
Спомням си тихите вечери на масата само чиниите тракаха, а напрежението можеше да се реже с нож.
Вратите се тряскаха по-гръмко и от гръмотевица през март.
Баща ми, Костас, се опитваше да издържи дълго.
Виждах го как сменя работа веднъж от сервитьор стана техник, после шофьор, за повече евро.
Спря да излиза с другарите си не защото не ги харесва, а защото майка ми, Анастасия, намираше за какво да се заяде.
Проверяваше му ризите, питаше го с кого е говорил, в колко е тръгнал (часовникът го следеше като прокурор), защо се е забавил с пет минути все едно всичко беше част от гръцка трагедия, само дето нямаше физическо насилие и театрални скандали, а една тежка, постоянна атмосфера, сякаш живеехме в облак от недоволство.
Да живееш в тази къща беше като ходиш на пръсти, като балетист неподготвен за премиера.
Но онази нощ, когато баща ми си тръгна не беше заради друга γυναίκα.
Беше след дълъг спор за някаква ситна сметка за ток.
Бях в стаята си и чух Костас да казва: Не издържам, Αnastasia.
Уморен съм да се чувствам, че никога не съм достатъчен. Анастасия му отвърна, че ако си тръгне, значи е страхливец направо като в древна трагедия.
Той не извика.
Просто си събра чантата и излезе.
Изтичах до прозореца гледах го как вървеше надолу по улицата, не се обръщаше назад, сякаш не съществуваше вече за нашето семейство.
После майка ми имаше своя версия.
Разказваше на всички на леля Мария, на снежната ни съседка Катерина че Костас я изоставил, че я оставил сама, че няма характер да бъде съпруг.
Аз ѝ вярвах не че не го заслужаваше.
Години наред бях ядосана на баща си.
Отиваха рядко при него, говорех му студено (като фрапе).
Той никога не говореше лошо за майка ми нито едно калимера с въздишка.
Не се оправдаваше.
Само ми казваше: Σε αγαπάω, Ελένη.
Уважава чувствата ти.
С времето започнах да забелязвам, че майка ми прави същото и с мен.
Нищо, което правех не бе достатъчно.
Ако учех не беше достатъчно добре; ако работех не беше подходящата работа; ако си почивах съм мързелива.
И тогава разбрах истината беше по-горчива от гръцко кафе: баща ми не си тръгна заради изневяра, а заради емоционална изтощение.
Наскоро говорих с него открито, над фрапе на една кафене на площад Синтагма.
Попитах директно защо е напуснал.
Той ми каза: Γιατί έχανα τον εαυτό μου, Ελένη.
Започнах да вярвам, че наистина не струвам. Плаках много този ден винаги подозирам, че до мен е седяла някоя леля, която се чудеше дали съм гледала драма по телевизията.
Днес родителите ми са все още разделени.
Анастасия си остава същата недоволна, огорчена, в изблик с всички: дори с котката ни, Ариадни.
Баща ми живее сам спокойно, почти като герой в малка гръцка комедия без драма.
А аз нося в себе си странна смес от вина и облекчение.
Вина, че не го разбрах по-рано.
И облекчение, че съм осъзнала не съм всичко лошо, което майка ми казва, че съм.