Бях качил баба Мария в камиона, защото ми притъмня на душата но онова, което скриваше под седалката, ми вледени кръвта.
Години наред карах фούρτο по пътищата между Λάρισα, Βόλος и Τρίκαλα. Превозвал съм какво ли не цимент, дървен материал, маслини, части за коли Но никога не бях превозвал история, която така да ме разтърси отвътре.
Помня оня ден, когато качих баба Мария.
Видях я да върви край пътя до мантинелата, всяка крачка й тежеше. Беше с тъмно πανωφόρι, износени обувки и един малък, стар куфар, омотан с връв.
Παιδί μου към града ли си? попита ме тихо, с онзи глас на гръцка майка, претърпяла повече, отколкото е казала.
Ελάτε, γιαγιά, ще те закарам. й отвърнах.
Седна мълчалива, ръцете в скута. Мачкаше една κομποσκοίνι и гледаше през прозореца, сякаш изживяваше сбогуване.
След малко рече направо:
Με έδιωξαν από το σπίτι, παιδί μου.
Не плач. Не вик. Само изтощение.
Невестата го казала: Τώρα εδώ δεν είναι το μέρος σου. Μας βαραίνεις.
Чантите й били до вратата.
А синът синът й стоял и нищо не рекъл, не я защитил.
Представяш ли си да отгледаш дете сама?
Да мериш температурата му, да разделяш последната хлебна κορα, да вървиш километри пеша, защото няма евро за автобус
И накрая този, който е бил смисълът ти, да те гледа като чужда.
Баба Мария не казала нищо. Само си облякла палтото, грабнала куфара и излязла.
Карахме мълчаливо. След малко ми подаде няколко сухи μπισκότα, увити в σακούλα.
Ο εγγονός μου τα λάτρευε όταν ακόμη ερχόταν при мен каза тихо.
Тогава си дадох сметка
не возех пътник.
Vozech μητρικό πόνο, по-тежък от всеки товар.
Като спряхме да си поеме въздух, видях под седалката няколко полиетиленови торби.
Не издържах.
Τι κουβαλάς εκεί, γιαγιά;
Тя се поколеба, после отвори куфара.
Под сгънатите дрехи пари.
Συγκεντρωμένα με τα χρόνια.
Οι οικονομίες μου, παιδί μου. Η σύνταξη, το πλέξιμο, κάτι βοήθειες από τους γείτονες όλα για τα εγγόνια.
Ο γιος σου τα ξέρει;
Όχι. Και δεν πρέπει.
Без злоба. Само дълбока тъга.
Γιατί не ги изразходи για себе си;
Γιατί νόμιζα ότι θα γεράσω κοντά τους. Τώρα ούτε να δω το παιδί δεν μου αφήνουν. Είπαν πως έφυγα.
Очите й се навлажниха.
На мен ми се стегна сърцето.
Δεν γίνεται έτσι να κρατάς χρήματα, γιαγιά. Στην Ελλάδα και за по-малко могат да те ограбят казах.
Заведох я в банка в най-близкия град.
Не да купува дом.
Да са на сигурно.
След като ги внесе, излезе навън, пое дълбоко въздух
сякаш изсипа товар, който години я е смазвал.
Και τώρα, πού; попитах.
Една позната от селото каза, че има свободна стая. Само докато се оправя
Оставих я там.
Искаше да ми даде нещо за благодарност.
Не приех.
Ήδη έχεις δώσει αρκετά, γιαγιά. Τώρα να ζήσεις για себе си.
Понякога животът те среща с души, които всички са забравили
За да ти напомни колко лесно е да изпъдиш една μάνα
и колко трудно е после да заспиш със съвестта си.
